За войнишките и крокодилските сълзи
Някои малчугани са смели като храбрия оловен войник от едноименната приказка на Андерсен, а други хленчат като принцесата върху граховото зърно. Защо децата реагират по различен начин на болката? И как да помогнеш на малкото?
Типично за семеен празник: деца тичащи около
масата, дежурното предупреждение на родителите „внимавайте да не се ударите”,
което сякаш влиза в едното ухо и бързо излиза през другото. Докато някой от малчуганите
не падне, надавайки пронизителен вик. Следва драма в три действия: мама се
опитва да успокои пострадалото, гушва го и духва върху болното място „да
мине”. Алармата продължава. Включват се и останалите гости. Бабите клатят глава:
„детето много страда”, майките са убедени: „само иска да привлече вниманието”,
а някое от децата заявява: „много плаче, трябва в болницата.”
През това време разтревожената майка нервно търси
двете най-важни принадлежности в дамската си чанта. Ако преди това са били червилото
и дезодоранта, а след това - пелената и залъгалката, днес там са вълшебният
крем за рани и „рицарските” лепенки. Следва ритуално превързване и детето отново
тича да играе с другарчетата си. Зад гърба му остават само мокрите от сълзи
салфетки, погледите на родителите и свитият на топка стомах на майка му.
Съществува
ли ген на болката?
По пътя към къщи родителите на пострадалото
дете вероятно са обсъждали защо ли то е толкова чувствително към болката.
Според психолозите и педиатрите болката
е субективна. Има безброй доказателства за това, че още с раждането си започваме да усещаме болката по различен начин. Както и да я превъзмогваме по
различен начин. Вероятно генетиката играе някаква роля за това, но все още не е
доказано до каква степен. Може би детето, пострадало по време на празника, го
боли повече от останалите и затова плаче толкова продължително? Напълно
погрешно, смятат експертите. Защото изпитването на болка и изразяването й са
две различни неща. И това че изпитваме по-голяма болка не означава, че непременно
ще я изразим по-силно.
Болката
е троен заговор!
„Превъзмогването на болката до голяма степен е
културно обусловено. То се учи, възпитава и упражнява и зависи много от
темперамента на човека”, обяснява американският професор Майкъл Доуб. „При изследване на болката винаги важна роля играят три нива:
биологичното, психологичното и социалното.” Което означава, че е биологично обусловено
как човек ще регистрира дразнението от болката. Как той реагира на болката и как
ще се справи с нея зависи и от психиката му: тревогите, натрупаният неприятен
опит с болката, както и повишено внимание към собственото тяло, биха могли да
засилят неприятното усещане и да затруднят превъзмогването на болката. Близките
на детето също влияят върху поведението му. Запитайте се: болестите често
обсъждана тема ли са в семейството; как родителите се справят с болката и как
реагират те, когато детето се удари? За съжаление понякога родителите стигат до
крайности в справянето с болката. Те или казват „Не се превземай толкова!”, или
при най-лекото изохкване на детето звънят в Бърза помощ. И в двата
случая с течение на времето се стига до свръхчувствителност към болка.
Охкането
е в ума и в сърцето
Дааа, ние, родителите можем доста да объркаме
нещата. Но и да ги оправим - като запазим здравия си разсъдък и открием
златната среда. Във всички случаи важи правило №1: взимайте детето си насериозно.
Дори ако става дума само за драскотина (колкото и незначителна да е тя). Защото
в този момент малкото наистина страда и има нужда да бъде успокоено. Особено тогава,
когато страданието му е съпроводено от уплаха, страх, срам или друга силна емоция.
Причината за това се корени във факта, че траекториите на болката в човешкия
мозък са тясно свързани с центровете, които преработват стреса. Затова те
действително могат да засилят усещането.
Вълшебен
крем за въображаемите рани?
И ако децата никога не анализират причината за
своето поведение, то родителите имат голямо влияние върху това дали реакциите
на малкото към болката ще е преувеличена или съвсем адекватна. Когато детето силно се травмира, гушнете
го, успокойте го, погалете, люлейте, пейте, шептете му, „но избягвайте
прекалено многото приказки”, предупреждава Майкъл Доуб - от практиката си съм
научил, че това само засилва усещането за страдание.” По-добре след като успокоите
детето, бързо отклонете вниманието му и се дръжте все едно нищо не се е
случило. Личният пример също много помага: когато тате се удари с чук по
палеца, нека каже едно кратко „ох”, да разтрие удареното място и преглътне
болката!
Как стоят нещата с магическите ритуали по
лекуване на пострадалото дете? Вълшебните кремове и веселите пластири ще намалят
ли болката? Всъщност не, смятат психолозите. Но тези въображаеми лекове дават
форма на преодоляването на болката и засилват усещането, че малкото е добре
обгрижено.
Текст: Велиана Симеонова
Снимки: Ксения Макагонова, Pixabay
Вижте още:
Коментари