Да останеш вярна на сърцето си * Staying true to your heart


„Пълни сме с предразсъдъци, защото ни е страх да погледнем в очите на страдащия, да му се усмихнем и да му подадем ръка!“


Ако съществуваше медал за майчинство, със сигурност първия човек, на когото бих го връчила, щеше да е Дафина Джелепова. Майка в пълния смисъл на думата – всеотдайна, търпелива, обичаща, обгрижваща с цялото си същество всяко едно от четирите си деца.
За първи път срещнах Дафи преди година, на един от протестите, които родителите на деца с увреждания организират в знак на протест срещу унизителното отношение на държавата спрямо хората с увреждания и техните семейства. По-късно Тони Маринова (от Сдружение на родителите на деца със Синдром на Даун) ми разказа за необикновената съдба на усмихнатата жена със сладкото бебче, която още в 13 г.с. от бременността си разбира, че детето, което очаква, е със Синдром на Даун, но решава, че няма да направи аборт. Една история, която ме разтърси с необикновеността си, със силата на духа и щастливия си край (въпреки всичко и всички).
Броени дни преди поредния протест под мотото „Системата ни убива“ с Дафи си поговорихме за изпитанието да бъдеш многодетна майка, за изборът да отглеждаш „различно” дете в България и за различността като състояние на духа.


Дафи, какво е да бъдеш майка на четири деца в България: предизвикателство, изпитание, благословия… или всичко изброено заедно?
Да си майка на четири деца в България, особено ако няма кой да ти помага в ежедневието, трябва да си много издържлива и физически, и психически. (усмихва се) То е като да си участник в „Сървайвър“. Понякога не ти достигат сили и грохваш. В друг момент тръгваш напред с вярата си в Бог и всичко, което ти се е струвало огромно и непреодолимо, се смалява и изчезва пред очите ти. Да бъдеш майка на четири деца е благословия, но също така е предизвикателство и изпитание.

Как изглежда един обикновен ден в семейството ти?
Нямаме обикновени дни! Всеки един е като малко „спешно отделение“: разграфен е по часове и дейности.
6:30 Ставане – приготвяне на децата за училище и детска градина.
7:00 Закуска – който е станал, а не се е излежавал до последно.
7:30 Тръгване за училище (добре, че ги води татко им, за да мога да оправя бебето).
8:00 – 9:00 Хранене на бебето (часът е плуващ, защото всеки ден бебка Дани се събужда в различно време).
10:00 - 12:30 Разходка на бебето от татко - време за домашна работа: миене на пода, вадене на прането от пералнята/пускане на сушилня/простиране, миене на чинии от закуската, подреждане на гардеробите.
13:00 – 13:30 Обяд на бебето и бързо хапване за мен.
14:00 – 16:00 Следобедна закуска на бебето.
17:00 – 18:30 Прибиране на децата от детска градина и училище.
19:00 – 20:00 Вечеря.
20:00 – 21:30 Къпане, пране и подготвяне на чантите за училище.
22:00 – 22:30 Заспиване.
22:30  Хранене на бебе Дани (обикновено след това й идва вдъхновение за игри и забавления).
23:30  Лягане на мама и бебе Дани.


Разбирайки, че детето, което очакваш, ще е различно, имаше ли я в теб дилемата дали да го родиш и отгледаш или не?
Никога не съм имала дилема дали да родя детето, което ми е подарено от Бог, било то с Даун или друго заболяване, или не. Вярвам, че няма случайни ситуации в живота ни. Има само твърде много „доброжелатели“, загрижени за чуждото щастие, които вместо да изпишат вежди,  избождат очи, разрушавайки съдби със своите „добронамерени“ съвети. Много често попаднали под въздействието на тези „съветници“ и страха от отхвърляне, взимаме безразсъдни решения, за които някои цял живот съжаляват! Егото ни е придобило такива огромни размери, че е заглушило гласът на съвестта и морала ни. Угасило е светлината на чистата и безкористна любов. Ние, хората се изживяваме като богове и смятаме, че имаме право да решаваме кой да живее и кой – не.  
Реших да запазя детето си въпреки, че всички лекари ме убеждаваха, че е по-добре да го УБИЯ (за мен абортът е убийство), за да не се мъчи то и цялото ми семейство. Моята безкрайна и безусловна любов към това дете беше причината да се опълча на „доброжелателите“. Преди тази бременност преживях два спонтанни аборта - само аз си знам как ги преодолях.


Имаше ли моменти на несигурност и колебание?
По време на цялата бременност се чувствах несигурна и застрашена. Чудех се как ще реагират мъжът ми и близките ми, дали лекарите ще дадат най-доброто от себе си след раждането или ще неглижират нуждите на малкото.
Вярвам в Бог и най-голяма подкрепа в този труден момент получих от Ивайло Тинчев от сдружение „Избор за живот“, от отец Касиян и йеродякон Герман от манастира „Благовещение“ в с. Копиловци, както и от сестра ми, която безусловно застана зад мен и решението ми. Съпругът ми имаше своите тревоги и притеснения, които му бяха вменени от лекарите, но впоследствие ги преодоля и прие предизвикателството да се грижи за прекрасната ни дъщеричка. 


За какво беше последната усмивка, която получи от децата си?
Последна усмивка няма, защото усмивките са константна величина, също както и сръдните. Когато са приключили с някакви дейности, те идват при мен и се ухилват до уши: „ Мамо, обичаме те!“, а след това ме прегръщат. Всяко от тях има специфичен начин на гушкане и не може да бъде сбъркано! Най-милите изненади са, когато ми носят рисунка и кажат, че са я нарисували специално за мен.

Все още в обществото ни съществуват куп предубеждения спрямо „различните” деца. Усещаш ли някакво по-особено  отношение от околните?
До този момент никой, освен медицинския персонал, не ме е засягал открито за това, че държа на своето дете със синдром на Даун и че го обичам. Въпреки това, повечето хора, които разберат, че детето ми е с една хромозома повече, гледат да ме успокоят с думи като: „Ех, случват се и такива неща.“ Други пък бързат да попитат: „Не можахте ли да го хванете навреме?“, което на мен ми звучи като: „Не успяхте ли да му теглите ножа?“ Винаги, когато кажа, че съм знаела още от 13 г. с., ококорват очи и млъкват многозначително, а в погледа им ясно се чете: „Тая не е с всичкия си“.
Същите тези хора и повечето медицински лица са склонни да оправдаят задържането и раждането на такива деца в семейства, които дълго време са опитвали и не са могли да имат деца, но за мен казват: „При три здрави и хубави деца за какво й е на тази жена да ражда недъгаво, което ще бъде сочено с пръст и ще бъде като петно за имиджа на семейството в обществото?! Отгоре на всичко обрича и детето, и семейството си на страдание.“ На такива хора мога да кажа само, че животът не е само „на хляба мекото и на живота лекото“!
Чудя се, ако на някой от тези „загрижени“ за добруването ми  хора, се случи детето му да се разболее тежко, дали ще направи всичко възможно да му помогне и да го лекува? Или ще го приспи с инжекция за вечни времена, за да не страда?.. Хора, замислете се! Понякога Бог избира глупавото, за да посрами мъдрото! Всяко милосърдие и спасяване на живот води до благословение!


Какво е твоето отношение към различността?
Всеки един от нас е различен! Лошото е, че живеем в общество, в което личностите се градят като по калъп. Пълни сме с предразсъдъци, защото ни е страх да погледнем в очите на страдащия, да му се усмихнем и да му подадем ръка! Така е по-лесно. Всеки да живее за себе си! Малцина са осмелилите се да разчупят тази матрица, защото който го направи, бива сочен с пръст, обявен е за луд или прост и в крайна сметка бива изолиран. А красотата се крие в естественото многообразие!
За мен „различен“ е човекът, който няма морал, не изпитва състрадание и не цени живота.       

Кои са моментите, в които се чувстваш най-щастлива като майка и жена?
Като майка съм най-щастлива, когато ме погледнат усмихнатите очи на децата ми. Когато кажат „Мамооо!“ и искат да споделят с мен, когато видя, че постигат нещо, което аз не съм могла. Като жена съм най-щастлива, когато съпругът ми каже, че се гордее с мен. А като човек съм най-щастлива, когато дишам въздух сред природата и се наслаждавам на красотата!


Ако можеш да опишеш живота си с три думи, кои би избрала?
Бих описала живота си с тези три думи: Опитност, Любов и Благодарност. Опитност – защото съм преминала през много и най-различни ситуации. Любов - защото много обичам, респективно много прощавам. Благодарност – защото съм безкрайно благодарна на Бог за това, че бди над дома и семейството ни. Защото през каквито и изпитания да минаваме, той винаги е с мен и ме крепи!

Текст: Велиана Симеонова
Снимки: Личен архив

Коментари

Популярни публикации