На гости на... Юлка, която прави приказките

За всички, които ни запитаха къде сме се загубили толкова време и кога ще се върнем,.. ето - тук сме вече :) 

На един от двама ни се събра толкова много работа, че дори цялото приказно войнство да се притече на помощ, пак няма да е достатъчно ефективно :) То са едни битки с таласъми, укротяване на триглави лами и надлъгвания с вещици,.. преплуване на седем реки и девет морета... Но... има и такива сюжети понякога! И понеже споменах приказки... май няма по-подходящ момент от настоящия, за да ви запознаем с една страшно симпатична дама, която не само, че е на "ти" с приказките, но и знае как да ги разкаже по най-най-увлекателен начин. Не вярвате ли? Погледнете тук и после пак ще си говорим... Юлия Спиридонова, или Юлка (както всички я наричат) е главният виновник за съботното четене* на приказки в Детски отдел на Столична библиотека, което продължава да събира малки приказколюбители всяка седмица. И в което двамата с Наско се включваме от време на време :) Коя е Юлка ли? "Една истинска фина дама в разцвета на силите си, с перка на гърба", описа се тя миг преди да ни пусне да погостуваме в приказния й свят...

Каква мечтаеше да станеш като малка?

Когато бях малка исках да стана не едно, а две неща - детски писател и капитан на кораб. Като анекдот още се разказва в семейството следният случай – една журналистка ме беше попитала защо искам да стана капитан на кораб. Логичен въпрос. А аз отговорих първото, което ми дойде на езика (имам този проблем до ден днешен): „Защото обичам да командвам”.

А когато порасна?

Същото (като изключим тийнейджърските ми мечти да стана рокзвезда). Имах един дълъг период на безтегловност, но през цялото време всъщност тайно се надявах детските ми желания да се сбъднат. В крайна сметка разбрах, че няма да стане и ако искам нещо, то

трябва да си го сбъдна сама. Виж, с капитанстване още не съм се заела – нямам време, но не съм забравила. Може би защото все още обичам да командвам.

Най- голямата ти беля?

Най-големите бели винаги стават без да искаш. Или поне така казваме после. Исках да изненадам родителите и сестрите си и да опържа тиквички (майка ми готвеше здравословно и това беше нещо, което много обичах, но рядко се приготвяше у дома). Дотогава бях варила само яйца и знаех, че водата трябва да заври. Сложих тигана на най-силния котлон, изсипах щедро половин бутилка олио и отидох да гледам детско. Даваха „Знакът на орела” (мога ли да го забравя?) От време на време прескачах до кухнята, за да видя дали е завряло олиото. Ами не завираше и не завираше, ама че олио! При последното влизане в кухнята заварих едни пламъци, не си е работа. Добре, че дойде съседът да види какво става, иначе щеше да стане беля с фатален край... До печката имало пълна газова бутилка.

Кое често те връща в детските ти години?

Всичко – децата ми, сестрите ми, любими книги, някоя мелодия или дори аромат... Обичам да се връщам назад, това ми помага да гледам напред.

Какво е необходимо, за да се занимаваш с изкуство?

„Деветдесет и девет процента труд, един талант” – да, точно така смятам, без ирония.

Къде се раждат добрите идеи?

Много бих искала да знам!

Как започна всичко? Кога откри, че писането ти носи удоволствие?

Може би когато започнах да пиша писма – като тийнейджър. Написала съм стотици писма. Вероятно съм имала необходимост... Когато започнах да пиша проза, престанах да пиша писма.

Спомняш ли си първата приказка, която написа?

Прописах в доста зряла възраст, не бих могла да забравя. Започнах с разкази – първият ми разказ се наричаше „Утешителят”. Публикуваха го в списание „Пламък”, а след това спечели награда в международен конкурс. Бях най-гордият и щастлив човек на земята! Това ме накара да мисля, че може би ставам за писател. Една година по-късно си дадох сметка, че във всички мои разкази става дума за деца. Тогава се появи първата ми книга, тя вече беше с приказки –

„Гугулетата”. Последните години пиша само романи, кой знае защо, приказки не ми се пишат сега.

Какво има по много на бюрото ти?

Мен! От мен има много, буквално всичко! И компютър. От време на време някой лист с бележки. Не обичам да ми е разхвърляно, затова съм си избрала и съвсем миниатюрно бюро. На нощното си шкафче (което е нещо като второ работно място) обаче имам десетина книги

(както и по една във всяка чанта, защото и навън ми е нещо като работно място – например една пейка в двора на едно столично училище) – основна част от работата ми е да чета много. Задължително е.

Какво обичаш да правиш, когато не твориш?

Да се грижа за семейството си, но нещата, няма как, се налага да се вършат заедно. При мен е една оплетена работа (като при всеки, който работи у дома) - писането, детегледането и домакинството непрекъснато се въртят като три чинии на пръчки над главата ти. Изтощително е, но предпочитам да нямам помощници и децата да не са целодневно на училище.

Талантът, който много ти се иска да притежаваш?

Да свиря на барабани! И да ходя на ръце. Но не едновременно. Или пък? Би било интересно да се опита.

Фотография: Tzvetelina Friedman, личен архив

*Всяка събота от 11 часа в Детски отдел на Столична библиотека артистични доброволци-приказкочетци четат приказки на най-малките. Вход свободен. "Кой обича приказки" е продължение на инициативата на Столична библиотека "Часът на приказката". Всяка събота от 11 до 12 ч., в Детски отдел на Столична библиотека.