За (не)порастването...

Защо децата растат така бързо? Сякаш беше вчера, когато със старанието на отличничка  отбелязвах в бебешкия дневник поредното пораснало зъбче в устата на Наско. Днес, изправени пред огледалото в коридора, двамата броим падналите зъбчета и водим преговори кой да извади поредното (аз или зъболекарят). Здравейте, Дядо Коледа, Фея на зъбките и всички вие  митични герои, в които ми се е налагало да се въплъщавам през последните осем години от живота ми :) Здравейте, десетки снежни човеци, пясъчни замъци, хранилки за птици и картонени къщи, които сме майсторили заедно... Кога порасна това дете, наистина?..
Сигурно е било, докато трескаво отмятах задачите в календара, преследвах бъдещето и все пропусках да погледна встрани. Сигурно е било тогава... Дали пък още в началото не трябваше да му дам от онези, вълшебните хапченца на Пипи Дългото Чорапче, които се изпиваха със заклинанието: "Хайде, хапченца чудесни, никога да не поресна"?! Дали и аз не трябваше да изпия едно?! А?
Едно е сигурно: с времето трябва много да се внимава. Защото всеки момент е скъп и всеки спомен, който носи със себе си - важен.
Честит празник, мили мои! И честит празник на мен :)

Наско и аз преди две години :)

Двама с мама

( из „В лунната стая”, Валери Петров)

Колко е хубаво, когато сме двама.

Когато сме двама със мама!

Косата на мама е светла и мека,

ръката на мама е нежна и лека.

Тя много е мила и много добра е,

даже, когато не й се играе.

Но често до късно мама я няма,

тя работи в нейната служба голяма.

И само от работа ми телефонира,

а това не ми стига, то се разбира.

И истински хубаво е в нашата къща,

само когато тя от служба се връща

и погалва косата ми с уморена ръка.

Когато порасна, ще направя така,

че тя да не работи през целия ден.

Или нека да работи… но нещо при мен.